Край безсолното море на другия край на света

Миналото лято по това време редих тухли, правих сладолед, едно бебе от време на време ми лазеше в краката и разни такива работи.

Това лято излязох да танцувам полугола на сцена пред стотици хора публика, но го споменавам само за контраст и се връщам на миналото – край безсолното море.

Звучи ли романтично да живееш на брега на езеро, което е два пъти площта на България? Зависи, може да кажете.

Мястото е Гранд Марей, щатът е Минесота. Градчето е на брега на Lake Superior („Горно езеро” по българските атласи) и не знам как се води град/че като е с 1300 души население се простира на 7,5 квадратни километра. Разбира се, бизнесът върви, защото десетки хиляди туристи ежегодно посещават.

На мен ми отне 30+ часа да стигна до там по въздух и сухопътен транспорт, но дотук с географските работи.

Не мога да опиша колко е странно да си заобиколен от толкова вода, която е визуално идентична на море. Има вълни, вятър. Камъни, вместо пясък. И студ. Много студ, който, с встъпването и преминаването на лятото, леко ще намалее. Един комар ме напряга жестоко докато пиша тези редове. Поне, като е студено, да ги нямаше тези гадове, ама не може всичко да е перфектно. Колкото и да обичам жегата и морето, Lake Superior има своя чар и знам, че тепърва ще се опознаваме.

Това съм писала в началото, като съм отишла там. Сладурана.

Ноември, когато се прибрах в България, ходих по къси гащи. Не мога да кажа, че свикнах със студа, но бях изградила някаква поносимост. Или просто се бях бъгнала.

Веднъж дори пробвах да плувам в проклетото езеро. Стегна ме сърцето и се примирих, че само ще си топя краката и ще греба с каяк.

Lonely for 2

Човек разширява кръгозора си по интересен начин, когато е толкова далеч от дома, тръгнал сам, без хора, говорещи неговия език, а промяната остава дълго след като се върне у дома. Това важи за всяко пътешествие, но по-далечните и по-дългите съответно са и по-различаващи се.

В този ред на мисли вече не мога да преценя дали човек се намира или се губи, като пътува. Някои сигурно се намират или поне разпиляването внушава такова чувство.

Генерално се чудя дали човек трябва да се намери, изгуби или изгради. Игра на думи.

Видях и изпитах най-хубавото от онзи свят. Природа в мащаб, който не може да се намери на нашия континент. Добротата и отзивчивостта на хората. И неща в изобилие, които биха културно неприемливи у нас.

Минесота е син щат, което значи, че преобладават привърженици на демократите и многообразието и приемането са на почит.

За пример, на църквите в градчето са окачени огромни LGBTQ+ флагове, включително така наречения New Progress Pride Flag, а един от учителите в местната гимназия е открит гей, носещ поли, пайети и по-провокативни дрехи понякога. Сещате се, че при гледката на този човек в България със знанието, че преподава на деца, мнозина щяха да припаднат и да поискат да бъде обесен публично.

Когато аз отидох там, нещата не тръгнаха по план. Оказа, че шефът не е отворил мястото след като е имал година да го ремонтира от пожар. Плюс, че е като анимационен герой – включително историята на живота му, която е за книга или сценарий.

Срещали сте хора, които казват едно, правят друго и обещават трето. А сега си ги представете да управляват бизнес с международни студенти работници. Аз някак бързо се примирих и успявах да запазя (едва ли не стоическо) самообладание, но по-малките ми „колеги“ от Балканите изперкваха от тази непредвидимост.

Докато се усетим, ресторантът работеше, а бебето на едно от шестте му деца ходеше по мръсния под в кухнята с аргумента, че „днес подът е чист” (никога не беше, дори и след чистене).

Времето минава много бързо, когато работиш по 12-13-14 часа на две места шест дни в седмицата. На мен ми дойде особено релаксиращо да щъкам, да правя нещо с ръце и междувременно скрийнтаймът ми да е 4 минути на седмица.

Няма как всичко да е песен и в случая също не беше. Видях, че мога да се върна към пороци, които трябваше да са изчезнали в тийнейджърските ми години. На моменти невиждана самота ме обземаше и най-прекрасните гледки бледнееха пред мисълта за пейка разговор с приятел. Намразих се много на рождения ми ден, като се видях на снимка и не можах да се позная, и продължих да се мразя дълго след това.

Поне имах езерото. Първият ден, като отидох там, си намерих камък във формата на сърце и толкова се влюбих в това езеро въпреки студа му.

„Marina you’re such an artist”, ми казваше една красива графична дизайнерка като ме слушаше как говоря за него.

И нямаше как да ми писне, защото е различно всеки ден. Един ден е като огледало, друг прилича на море, с всичките вълни, скали и присъщо морско изглеждащи неща, трети небето над него е розово-оранжево и така нататък.

Много преди да си тръгна съм се разхождала около него с носталгия, защото усещах колко бързо ще мине времето и вече няма да съм там, съпровождана и от въпроса дали ще бъда тук пак някога.

Няма да забравя чувството след последния ми работен ден, преди да тръгна да си опаковам багажа. Седя с вдигнати крака на кея и зяпам водата. Някакво дзен медитативно усещане, което не мога да опиша. Сходно на това, което съм изпитвала преди 8 години, след като победих рускиня с T.K.O. и спечелих една международна титла в бокса. Обещавам, че не се фукам, а опитвам да сравнявам.

Много месеци след Америка всичко, което се случи, ми беше прясно и не знаех къде се намирам. Не е ясно колко и сега знам, но от дистанцията на времето заформих по-обективен поглед.

Яко е да си някъде, но нищо не може да се сравнява с любовта и силата, с която те обгръщат твоите хора. Та не знам и дали камъкът си тежи на мястото, но Марина със сигурност си тежи в Люлин (не се сдържах).

Пропуснах морето миналото лято, но за сметка на това тази година направих едно сред първите за сезона. И, да, солта определено лекува и ми напомни колко обичам да съм във вода, в която температурно мога да бъда. И жегичка.

Строител или пътешественик

В този момент между точките* на живота не си лягам изморена и удовлетворена и това ми е търсенѐ. Целите са краткосрочни и не усещам, че градя нещо. Всеки ми дава различни акъли спрямо неговия житейски опит и разбирания.

И колкото и да е хубаво да пътуваш, не си ли противоречи с това да поемеш отговорност и да решиш какво ще правиш на мястото, на което живееш?

Зависи. Всичко зависи.

Скоро се запознах с жена от Сибир, базирана в Тел Авив. Пита ме с какво се занимавам и като тръгнах да ѝ обяснявам, тя просто възкликна с твърдия си акцент „Ohhh, so you’re like Carrie Bradshaw.”

Оказва се обаче по-тегаво да започнеш да строиш, когато не си във филм. Или да не си ограничаваш възможностите колкото и да са ограничени по нашите географски ширини.

Лято е така или иначе. Богатство е да позяпаш облаците или да доизпипаш детайлите на някой проект.

* Референция към речта на Стив Джобс за „точките” на живота.