Намери си пилона извън пилона

Коя е Марина? Без да сме длъжни към личната си карта*, да видим какво имаме до тук.

Бивша боксьорка. С висше образование по „Реклама“ – някъде по средата на това обучение заработва за медия и впоследствие става журналист, ама не се специализира напълно като журналист. До завършване на въпросното образование вече е отвратена от маркетинг, социални мрежи и всякакви тем подобни.

Марина и снима. Статична фотография, най-вече портрети. Прави го спорадично от тийнейджърските си години. По думите на професионалисти и непрофесионалисти на два континента „има око“. Снимането обаче остава някак недоразвито, защото Марина е непостоянна и трябва обстоятелствата да са по-специални, че да хване камерата.

Избира и фотографията за магистратура, защото, ако си решил да си в каймака на обществото, висшето образование трябва да е подплатено от магистратура, по някаква причина.

Макар не особено силна като обучение, въпросната магистърска програма се оказва полезна най-вече с това, че може да се отиде на Work and Travel в Америка.

Дупка в CV-то, запълнена от service работа в два ресторанта – защо не?

Вместо да си продуха главата и да реши с какво ще се занимава окончателно, Марина се връща в България по-объркана от всякога. Твърди, че ѝ се пише, че ѝ се снима и какво ли още не. Но нали е трудно да седнем и да положим значителни усилия в тази посока. Нека започнем първата предложена офис работа в голяма компания. Ей така, в противоречие с цялото ни съществуване. Все пак е много удобно да се взима сигурна заплата и да не трябва да се мисли сега какво следва.

Минават няколко месеца на автоматик и новопоявила се бездушевност към живота.

Марина е твърде учтива да си тръгне. Работата сама си тръгва. Благодаря, вселено.

Времето е страхотно и вече безразработната млада жена се пече на балкона до обяд. Дори измисля решение (може и да е слънчасала).

Марина решава да се срещне с една любима менторска фигурка за съвет и валидация на плана за следващата година. Такива обаче няма и меко казано ни правят на две стотинки.

Обратно в реалността. Плаче ни се, смее ни се. Май повече ни се плаче, но не можем да ревем, защото има и хубави неща в живота.

Пилоните.

Не тези на НДК, а пол денса (pole dance).

– Стани професионален танцьор.

– Нямам данни за това.

– Снимай продуктова фотография.

– Не разбирам от студийно осветление, не мога да правя клипове..

– Пиши де, пиши, нали ти се пише, направи си блог, нищо не ти коства.

За това вече няма оправдания, а и е заявка, която се е чувала и от другаде.

Марина започва да тренира пилон преди две – три години, без особена показност.

Изглежда, че един от топ моментите ѝ за 2025 ще е излизането пред стотици хора за въпросния танц на пилон. И макар майка ѝ да не е присъствала на някой от боксовите ѝ мачове, това може и да не го изпусне.

До тук всичко звучи като публично вричане с пол денса. И, ако любовта трае три години, нека разберем дали това влюбване ще мине теста на времето.

Човекът, при когото Марина е отишла за съвет, усеща вълнението, с което тя разказва за предстоящото събитие.

– През всичките тези месеци само пилонът ме крепеше, и ме разтоварваше от онзи скучен офис.

– Да, ама вече няма от какво да се разтоварва. И още не знам коя е Марина.

– И аз.

– Ами намери си пилона извън пилона.

*mind-blown*

...

– Сега като се влюбиш ще си останеш в София. Никъде няма да ти се ходи.

– Ако се влюбя, ще дам шанс на любовта.

...

– Искам да виждам щастлива и вдъхновена Марина.

– Щастлива съм.

– Тогава вдъхновена Марина. И на човека ще му трябва вдъхновената Марина.

Аха. Е, не знам за никое от гореспоменатите, но оправданията, да не напиша нещо, отдавна се изчерпаха, зачерпаха и изчерпаха отново.

И нали по света е пълно с недовършени текстове, идеи и планове за забогатяване - станали прекалено тежки и впоследствие зарязани да ръждясват във времето и съзнанието.

Няма гаранция и за пътя на завършените творби. Някак се е получило, че повечето епични произведения не са нещо повече от епичен боклук, както казва Стивън Кинг.

Струва ми се, че всеки, който е в елемента си (нещото което му се отдава, харесва му и с което допринася за общото благо) трябва да изпитва някакво вътрешно угризение, ако не се раздаде откъм летвата за качество.

От личен и неличен опит знам, че, ако не обърнеш внимание на музата да направиш нещо, тя избледнява. Отначало бавно, после по-бързо. След години може да ти се види като мечта, вместо като желание, а с всеки ден ти е по-трудно да се обърнеш назад и животът продължава по този начин.

Едно нещо е ясно за Марина. Животът не може да продължава „по този начин”. Каквото и да означава това.

Да, не е нужно и няма как всеки непременно да работи страстта си. Но, ако ще вгорчаваме живота на хората около нас с нещо много далеч от нея, по-добре поне да се замислим за алтернатива.

(Та, към себе си.) Да те видя сега, копеле.

* Препратка към стих от „Чет Бейкър“ на Иван Ланджев: „Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си. Не си длъжник на личната си карта.“